Архив на категория: Статии

Най-ценното е винаги у нас

  „Няма нищо за постигане. Изостави всички фантазии и познай себе си, какъвто си. Себепознанието е непривързаност. Всичкото искане се дължи на усещането за недостатъчност. Когато знаеш, че не ти липсва нищо, че всичко, което е, си ти и твое, желанието престава. За да знаеш себе си, бъди себе си. За да бъдеш себе си, спри да си въобразяваш, че си това или онова. Просто бъди. Остави истинската ти природа да излезе наяве. Не смущавай ума си с търсене…

Удоволствието се приема с готовност, докато всички сили на егото отхвърлят болката. Тъй като приемането на болката е отричане от егото, а егото стои на пътя на истинското щастие, безрезервното приемане на болката освобождава изворите на щастието. Всичко си има начало и край, също и удоволствието. Не очаквай и не съжалявай и няма да има болка. Паметта и въображението причиняват страданието. Разбира се, болката след удоволствието може да се дължи на неправилната употреба на тялото или ума. Тялото знае своята мярка, но умът – не. Неговите апетити са безброй и неограничени. Гледай ума си с голямо усърдие, защото там се намира твоето ограничение, също и ключът към свободата. Каква е разликата между щастие и удоволствие?  Удоволствието зависи от неща, щастието – не.  Докато вярваме, че имаме нужда от неща, които да ни правят щастливи, също ще вярваме, че тяхното отсъствие ще ни прави нещастни. Умът винаги се оформя в съответствие с неговите вярвания. Оттук важността да се убедиш, че не е нужно да бъдеш подтикван към щастие, а напротив, че удоволствието отвлича и смущава, защото то само засилва погрешното убеждение, че за да бъдеш щастлив, трябва да имаш и правиш неща, когато в действителност е точно обратното. Но защо въобще да говорим за щастието? Ти мислиш за щастие само когато си нещастен. Човекът, който казва: „Сега съм щастлив“, се намира между две нещастия – минало и бъдеще. Това щастие е просто въодушевление, причинено от отсъствието на болка…

Всяка зависимост от някой друг е безполезна, понеже каквото другите могат да ти дадат, могат и да ти го вземат. Само това, което е твое собствено от началото, ще остане твое и накрая. Не приемай друго напътствие, освен това отвътре, и дори тогава отсей всички спомени, понеже те ще те подведат. Даже когато съвсем нищо не знаеш за пътя и средствата, бъди тих и гледай навътре, помощта обезателно ще дойде. Никога няма да останеш в незнание каква трябва да бъде следващата ти стъпка. Проблемът е в това, че може да я избегнеш. И Учителят е този, който ще ти даде кураж, базиран на неговия опит и успех. Но само това, което откриеш чрез собственото си осъзнаване, чрез собствените си усилия, ще бъде от полза за теб.

Запомни, нищо, което възприемаш, не е твое собствено. Нищо стойностно не може да дойде при теб отвън, само твоето собствено усещане и разбиране са от практическо значение и разкриващи. Думите, чути или прочетени, само ще създадат образи в ума ти, но ти не си умствен образ. Ти си силата на възприятието и действието отвъд образа.“     

Това са част от мъдрите слова на Шри Нисаргадатта Махарадж, на които посветих едно мое  стихотворение:

*** 

Най-ценното е винаги у нас,

а външното ненужно и излишно,

но егото с примамлив глас,

ни кара да живеем хищно.      

Ти пак ме питаш, кой съм аз?

Но аз съм никой и без роля.

И не търся никакъв екстаз,

за нищо, никого не моля.

Знай, че всеки търсещ е вампир,

човек изпаднал в неволя,

далеч от вечния си мир,

артист в поредната си роля.

Никога не казвам: кой съм аз,

звезди на никого не свалям.

И не моля със съдбовен глас,

магии разни да развалям.

Планини от злато и разкош,

аз на никого не обещавам,

за мен и никой не е лош,

а бързо винаги прощавам.

Не съм умник, не съм и прост,

но врати на всекиго отварям

и обичам да изграждам мост,

а под моста егото оставям.

Вечността е скрита в нас

и всеки може да я види,

ако остави малкото си аз,

страха и своите обиди.

Мирът е истината вечна,

която скрита е във всеки,

но често е така далечна –

гора без никакви пътеки.

Мирът е истинската сила,

която всичко побеждава,

но ние често сме унили,

заради някоя представа.

Мирът е нашето начало,

мирът е винаги в края,

където има само цяло

и духът отново е в рая.

 

Валентин Начев

 

Ако ти е трудно или невъзможно да видиш себе си във всяко нещо и във всеки човек, който ще застане пред теб, значи все още си много далеч от истинската си природа.              

Автор Валентин Начев | Книжарници Хеликон

Няма да е все така | Книжарници Хеликон

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.

 

Advertisements

Тя е всичко

– Къде се ражда любовта? – попита ме наскоро една моя позната.

– Никъде. – отговорих, без въобще да се замисля.

– Тогава защо си написал в твоята книжка, че се ражда в сърцето на човека. – закачливо се усмихна младата жена.

– Да, така съм написал, но не мисля, че се ражда там. Човекът само може да я осъзнае и почувства в своето сърце.

– Значи все пак със сигурност е чувство, нали?

– Не. Истинската любов не е чувство.

– Какво е тогава? – сериозно ме погледна учудената жена.

– Тя е всичко! – усмихнах се аз.

– Как така е всичко?

– Просто е всичко, което знаеш или за което можеш и не можеш да се сетиш в този момент. И още безброй други неща. Няма как да ти го обясня. По-лесно е да ти кажа какво не е.

– Добре. Моля те, кажи ми! – помоли ме жената и аз се опитах.

Постарах се да бъда максимално изчерпателен, но доколко съм успял всеки сам ще прецени.

*** 

Тя не се натрапва, не терзае,

но всеки може да я осъзнае

и щом с възхита я намери,

за нищо няма да трепери.

Любовта граници не знае,

тя мост към вечността е,

отвъд е всякакви предели

и пред нея няма бариери.

Тя никога не е била родена,

без майка е и без баща,

не вижда никъде проблеми

и обича всичките неща.

Тя не е голяма, нито малка,

не е в календар с ден и час,

тя е най-запазената марка,

на истината, скрита в нас.

Тя не е моя, нито пък е твоя,

не е постижение или имот

и дълбоко скрита е в покоя,

на тихия и осъзнат живот.

Тя не е дълга, нито кратка,

в чистото и светло е сърце, 

любовта е фината загадка,

когато леки сме като перце. 

Тя не е млада, нито стара,

без начало е и без край,

любовта е приказната гара,

която сме нарекли: Рай.

Тя няма как да се измери,

но винаги за нас блести

и всеки в миг ще я намери,

когато всичко си прости.

Тя няма тяло, нито форма,

не е картина, нито звук,

любовта е точката опорна,

с която сме изцяло тук!

 

Валентин Начев

 „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.“                   Коринтяни (13:4-8)

 

Автор: Валентин Начев

Няма да е все така | Книжарници Хеликон

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Силата на словото, книга от Валентин Начев цена и откъс …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.

Велико нещо е благодарността

        „Всеки човек трябва да благодари за въздуха, за светлината, за водата, за хляба, за здравето, за това, че има подслон, за всичко да благодари. Благодарете, че Господ ви е дал условия да се развивате. Благодарете на Господа за малкото, то носи голямото. Този, който дава малкото, ще даде и голямото

Казват, че недоволството стимулирало. Това е погрешно схващане. Само Любовта стимулира хората. А недоволството показва, че не си постъпил както трябва. Щом не постъпваш според Вярата, Надеждата и Любовта, ти си недоволен. Като дойдат радостите, благодари на Бога; и като дойдат страданията, пак благодари. Всичко, каквото Бог е допуснал в света, ще се превърне на добро. Скръбта донася материал за Радостта. Радостта е придобит материал, а скръбта е това, което е посято. Идната година скръбта ще ти донесе радост. Благодари, че си болен и пак се лекувай. Като падне човек, да благодари. И като стане, да благодари. При най- големите страдания да кажеш: „За добро е.“ Голямо нещо е, когато си в противоречия, да си благодарен на Бога. Тогава се опитва характера ти. Че ти не си сам. Хиляди и милиони души участват в мъчнотиите, в които се намираш. Онези, които искат да се занимават с Новото учение, трябва първо да са доволни при неблагоприятните условия. Хиляди хора страдат около теб и не им обръщаш внимание. Господ е допуснал да страдаш, за да обръщаш внимание на страданията на другите. Не се обезсърчавай и не казвай: „От мен нищо няма да стане.“ Като благодариш на Бога за доброто, то расте. Като благодариш за страданието, то си отива. Като не благодариш за доброто, то си отива. Като не благодариш за страданието, то си остава и расте. Това са четири закона в Природата. Когато Ангелът ти даде едно благо и ти си недоволен, той ще го намали. А щом си доволен, той ще ти даде повече. Това, за което благодариш, то расте и дава плод. А това,за което не благодариш, то се топи и най-после нищо не остава. Благодарността е молитва. Когато човек благодари, той вече се моли. Когато дойде мисъл за Бога, човек да е винаги благодарен и доволен. Всякога се учете да имате благодарно сърце. Преизобилно се праща храна за всички живи същества на Земята, обаче разпределението на храната не е правилно. Ако благодариш за доброто, което Бог ти е дал, ти ще се качиш по-горе.”   Учителя Петър Дънов  (Източник: 1.Акордиране на човешката душа, 1 том

***

Последният спасява пръв,

първия в момент критичен.

Всички сме с червена кръв,

но имаме живот различен.

 

Всеки има своя лична пот,

сам чувства своята умора,

човекът е със свой живот,

дори да е сред други хора.

 

Ако дразни ме една лъжа

или пък искам друго време,

ставам жертва на вражда,

която само мой проблем е! 

 

Помощта на друг човек,

няма как да се изпроси,

кръста тежък или лек,

всеки сам ще си го носи.

 

Всеки е с уникален код

и сам върви по пътя свой,

красив е нашият живот,

с чудни мигове безброй. 

 

Но който мисли, че е важен

или пък с нещо се гордее,

в миг съдбовен е наказан

и животът му се смее.

 

И който иска да успее,

в сто или безброй неща,

няма нивга да се слее,

с Бога в своята душа!

 

Велико нещо е –

Благодарността!

 

Валентин Начев

Благодарността винаги е универсална за всички, но никой няма как да благодари от името на някой друг.

Автор: Валентин Начев

Няма да е все така | Книжарници Хеликон

Автор Валентин Начев | Книжарници Хеликон

Няма да е все така – МОНТ ООД – Издателство-Валентин Начев …

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.

 

Само с мир

8224510-r3l8t8d-650-tumblr_lv3gh4ww5j1qcmo9qo1_1280     През 1972 г. към края на т.нар. Виетнамска война на едно седемгодишно момче от нашата страна също му се наложило да проведе своята първа сериозна житейска битка. В първите дни на учебната година всичките първокласници от неговия клас си премервали силите във всеки удобен момент, за да се изясни още от самото начало, кои ще са тарторите на класа. Нашият герой бързо им показал, че е добре да стоят по-далеч от силните му ръце, но един от съучениците му решил да си пробва силите за пореден път в междучасието след часа им по трудово обучение..

– Атака!.. – извикал подлият нападател и забил острата си ножичка в гърба на своя съученик, но силното момче без да охне веднага се обърнало и с два светкавични юмрука го проснало като мокър парцал върху пода на класната стая.

– Помощ!.. – ревнал нападателят и покрил с ръце лицето си. Така размазал още повече течащата кръв от подутия си нос.

– Ужас! Какво се е случило? – хванала се за главата младата учителка, която влязла в този момент.

– Аз го ударих, но той… – плахо пристъпило към нея уплашеното момче, но учителката без да го изслуша креснала срещу лицето му:

– Ти си звяр! Хищник! Как е възможно да се биеш като някаква дива черна пантера?

– Но…

– Няма но! Никакво но! Погледни, че цялото му лице е в кръв. Ще те изключим от училище! Ще те изпратим във Виетнам! Там да се биеш. Там е мястото за побойниците като теб!  Сега си отивай, за да ми доведеш поне единия от родителите си. Веднага или колкото се може по-скоро. Чули?

– Ч… Ч… Чух. – отговорило й уплашеното момче и започнало да заеква от този момент.

То повярвало, че ще го изпратят във Виетнам и живяло с тази ужасяваща мисъл, докато стигнало до работата на своята майка! После нещата се изяснили. Майка му го защитила, а засрамената учителка дълго време й се извинявала, след като видяла дълбоката рана на неговия гръб, но момчето продължавало да заеква до началото на следващата учебна година. И белегът от раната на гърба му също си останал, но следата в съзнанието му била още по-дълбока и голяма. Първокласникът бил потресен от лъжата, подлостта и лекомислието на човешките същества. Разбрал, че независимо от тяхната възраст повечето от хората са склонни да си правят прибързани изводи, които са повлияни само от външната и най-видимата част на нещата. Момчето видяло, че кръвта от носа на неговия подъл нападател спряла да тече още при влизането на учителката, но тя веднага взела неговата страна. После цяла седмица го питала, как е носът му, въпреки че отокът му спаднал още на третия ден. По-късно му станало ясно, че учителката им е приятелка с майката на този съученик и това съвсем го отвратило. Самият нападател бил наясно, че няма да има никакъв шанс за победа и въпреки това го нападнал в гръб. „Защо ли?” – питало се момчето. После само си отговаряло и след всеки свой отговор ставало по-мъдро и по-силно! Цяла година пило неприятната отвара от билката страшчиче и заекването му изчезнало. Зараснала и раната на гърба му. Белегът бил скрит и не го притеснявал. Но дошла есента и щом прекрачило отново прага на училището веднага чуло, че все още има злонамерени деца, които продължават подигравателно да го наричат: Черната пантера. Училищната му война продължавала. Момчето се чудело, какво да направи? Как да се отнесе към всичките тези деца? В крайна сметка решило да изчака. Да не реагира по никакъв начин и отговорът дошъл във вечерните телевизионни новини.

– Ще станете ли лице на движението против войната във Виетнам? – обърнали се мнозина от многобройните журналисти с този въпрос към една малка жена с големи тъмни очи и странно облекло.

Никога няма да се присъединя към движение против войната. Потърсете ме, когато се появи движение за мир. – отговорила им жената, с необичайната дреха.

– Но как ще се спре тази война?

– С мир!  Само с мир и нищо друго! Колкото повече любов, мъдрост, красота и доброта откриете в себе си, толкова повече от тях ще има около вас.

***

– Коя е тази жена, татко? Много ли е умна? – обърнало се възхитеното момче към своя баща, който никога не пропускал вечерните новини.

– Това е Майка Тереза, сине. Запомни името на тази жена!

– Майка ли? На кого е майка? – учудило се момчето.

– На милиони изгубени души.

– Но как ги е родила? Толкова е дребна. Как им е майка?

– Със сърцето, сине! Дребна е, но има огромно сърце!

„Със сърцето ли?” – казало си наум момчето. После, през следващите няколко дни научило всичко възможно за тази велика жена. И от тогава в живота му никога не е имало никаква война!

***

 „Щастливи са миротворците, защото ще бъдат наречени синове на Бога.” Матей 5:9

 molitva

Разказът е включен в сборника с кратки разкази и съвременни притчи „Няма да е все така!..“  

Автор: Валентин Начев

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Силата на словото, книга от Валентин Начев цена и откъс …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.

 

 

За хората и думите

w_265_h_265_ti_canangerimproverelationship 

Понякога с дума или фраза,

порязват ни жестоко, като с нож

и носим в душите си зараза,

с която мислим, че светът е лош.

Има една много популярна притча, в която се разказва как един възрастен професор всеки път започвал своята лекция пред новите си студенти, като държал във въздуха 20-доларова банкнота и ги питал:

– Някой иска ли тази банкнота?

Много от студентите вдигали ръце.

– Добре, ще ви я дам, но първо ще направя с нея това! – и той я смачквал колкото може по-силно с двете си ръце, после ги питал отново. – Кой я иска?

По-голямата част от младежите отново вдигали ръце.

– А ако направя това?

Професорът пускал банкнотата на земята и започвал да я тъпче с обувките си. После я вдигал, съвсем смачкана и мръсна, и отново им я предлагал, а те пак вдигнали ръце.

– Младежи, запомнете този безценен урок. – казвал накрая професорът. – Видяхте, че каквото и да правя с тази банкнота, тя не губи стойността си и за това продължава да е желана. Защото 20-те долара винаги си остават 20 долара.

Мили хора, във вашия живот също ще има много моменти, в които ще се опитват да ви обезценяват като тази банкнота с тежки думи или с обидни действия, но знайте, че никой не може да се докосне до вашата Божествена вътрешна стойност. Пазете стойността си и никога не обръщайте внимание на обидните думи, които ще бъдат отправени към вас, но винаги много внимавайте, какви са думите, които ще излязат от вашата уста!  

Който ров копае другиму, сам пада в него.” Пр.26;27

Винаги ми е било много по-приятно да говоря или пък да ви разказвам с усмивка за нещо, което е весело или забавно, но понякога в живота ни се случват и редица неща, които не са ни никак приятни, но мисля, че е полезно или направо необходимо да си поговорим и за тях.

Преди да дойде т.нар. демокрация в нашата страна, хората се информираха  основно и за всичко от печатните периодични издания и най-вече от вестниците, които се доставяха всеки ден в пощенските кутии на всички домакинства. Ние живеехме в триетажна кооперация, с по три апартамента на всеки етаж и до входната врата на малкия ни жилищен блок имаше едно дървено табло с девет пощенски кутии. В нашата кутия всеки ден трябваше да има по един или няколко вестника, за които бе абониран моят баща. И дълго време всичките му вестници се получаваха съвсем редовно, а той си ги четеше всяка вечер с удоволствие и голям интерес, но в един момент някои от тях започнаха да изчезват.

– Да не би ти да си ми взел вестниците днес? – питаше ме той със сериозен тон, когато не си ги бе намерил в пощенската ни кутия.

– Не, татко! И аз, когато се прибрах не видях никакъв вестник в нашата кутия.

– Кой ли ги краде? Само да го пипна! – клатеше глава баща ми и ядовито се заканваше със смръщени и силно събрани вежди.

– Според мен е някой от блока. – често му казвах аз.

– Че кой ще е от блока? Външен е крадецът, но ще го пипна някой ден! – не бе съгласен с мен баща ми.

Беше напълно убеден, че някой от вън влиза, за да му краде любимите вестници, но аз пък бях сигурен, че на 100% крадецът си е наш съсед. Дори още от самото начало вече си имах съвсем ясно предположение, кой е способен да ги върши тези недостойни неща и твърдо реших, че бързо ще го разоблича, но не успях. По-късно се преместих в София, за да уча в икономическия университет и забравих за проблема с татковите вестници. Обикновено се прибирах почти всяка седмица за съботните и неделните дни, но веднъж ненадейно се прибрах в една сряда, по обяд и видях през стъклото на входната врата, как леля ми Мария от първия етаж бързо взе стърчащия вестник от нашата кутия и с бързината на гъвкава невестулка се шмугна във вратата, която водеше към мазетата на блока. Не разбрах дали ме беше видяла и застанах, за да я изчакам на площадката пред техния апартамент. Какво да й кажа? Зачудих се аз. Опасен човек беше, тя! С моята майка, както и с голям брой от останалите ни съседи не си говореше от много години, а от очите й сякаш излизаха огнени мълнии, когато често я бях виждал да кълне най-различни хора, за какво ли не и по всякакви поводи. Чаках я!.. Чаках!.. Мина повече от половин час и накрая слязох до тяхното мазе. Застанах пред вратата. Ослушах се!.. Никакъв шум. След минута чукнах два пъти по дървената врата и бавно я отворих.

– Здравей, лельо Мария! – поздравих я учтиво аз, а тя ме стрелна с отровните си очи, като някой уловен в капан хищен звяр и веднага разбрах, че ме е видяла, преди да влезе в мазето. Значи беше подготвена за своята отбрана.

– Що дириш тука? Вашето мазе е отсреща! – попита ме гневно на свой ред тя.

– Чуй ме, лельо Мария! – заговорих отново аз с възможно най-кроткия си и тих тон. – Да не би заради това, че сте скарани с майка ми да взимаш вестниците от нашата пощенска кутия?

– Какво?.. Крадла ли ме изкарваш? Я го виж ти, магарето такова! Простак! – викна с пълен глас тя на среща ми и пяна захвърча от мустакатата й уста. – Я се махай веднага от мазето ми! И дано с тоя вестник, майка ти свещите на гроба да ти запали! Дано!.. – продължи да крещи с всички сили срещу мен, но аз повече нищо не й казах и я оставих сама в мазето. Да си кълне и крещи колкото си иска.

Известно време се чувствах зле от тази неприятна случка и се чудех, какво ли ще се случи, когато я срещна отново, но в крайна сметка се случи само това, че аз я поздравих няколко пъти, а тя всеки път се обръщаше на другата страна, без да ми отговори. После вече се разминавахме, като съвсем непознати хора. Не ми харесваше особено това обстоятелство, но от друга страна пък бях изключително доволен, че баща ми вече си получаваше най-редовно всичките вестници. После измина близо цяла година и в една съботна вечер, прибирайки се, гледам на входната врата залепен некролог, а от снимката на некролога ме гледа синът на леля ми Мария, който бе по-голям от мен, само с четири години. „Ужас!“ – прехапах устните си аз.

– Бог да го прости! – изрекох на глас и се замислих: „Колко е млад? Господи, колко е млад?“, а той продължаваше да ме гледа, някак си усмихнато от своя некролог. „Дали пък не се смее на глупостта на своята майка?“ – си казах отново наум и си спомних тежките й клетви, които отправи преди време към мен. После си казах, че клетвите й нямат нищо общо със смъртта на сина й. Това си е някаква чиста случайност. Няма как да са свързани тези две събития и реших повече да не мисля за тях. Дори се опитах напълно да ги изтрия от паметта си, но след пет години си ги припомних отново и от тогава съм убеден, че наистина са свързани и то по такъв начин, който почти е невъзможно да бъде развързан.

***

Вече бях завършил икономическия университет и работех като банков счетоводител в родния ми град, когато срещнах учителката ни по физическо възпитание от средното училище. Едва я познах! Някогашната наперена физкултурничка, сега имаше окаян вид като на стара смачкана банкнота от два лева, която всеки момент ще бъде извадена от употреба.

– Добър ден, госпожо! – поздравих я учтиво аз.

– А!.. Здравей, извинявай, че не те познах! – погледна ме смутено тя. – Възмъжал си, а и с този костюм… Много си изтупан, браво!

– Благодаря! Но този костюм не е нищо особено. Това е работното ми облекло, госпожо.

– Така ли? И къде работиш? – продължи да ме разпитва бившата ми учителка.

– В една банка.

– Като охрана ли? – продължи да любопитства тя и този път ме погледна с онова критично и подигравателно изражение, което ми се налагаше да виждам често в нейните часове по онова време, когато бях нейн ученик.

– Да! – отговорих й само с една дума накрая и се разделихме, но още дълго време си мислих за нея или по-точно за нейните злонамерени думи, с които се опита да ме смачка пред целия клас в един от последните дни, преди завършването ни.

– Не се смей! Ще ти пиша една четворка по моя предмет, за да ме запомниш! И да знаеш, че нищо добро няма да излезе от теб! Нищо! Само един нехранимайко и нищо друго! Чу ли? – погледна ме с присвитите си очи ядосаната физкултурничка, след като не бях изпълнил едно от нейните разпореждания. – Ти си едно разглезено момче, но ще видиш! Животът няма да ти прости! Той ще ти смачка самочувствието! Ще видиш как ще те смачка! Чу ли?

– Не! – отговорих й с усмивка аз. След няколко дни, когато си взех оформения бележник с изненада видях, че наистина ми беше написала четворка, но не можа да ме смачка нито с нея, нито с думите, които ми каза.

Днес видях, че с тези нейни думи по-скоро беше смачкала самата себе си, отколкото, който и да е друг човек. Стана ми мъчно за нея! Съжалих я, но след няколко дни ми стана още по-тъжно, когато разбрах, че единият й син беше станал безнадежден алкохолик. Отново се сетих и за казаните думи от съседката ми леля Мария. Спомних си тежките й клетви и последвалата скоротечна смърт на нейния син. Това не бяха случайности, а последиците от разрушителните думи, които бяха произнесли двете жени! Разбрах, че думите убиват хора! И може би това е имал предвид, Тензин Гяцо – четиринадесетият Далай Лама, когато е казал следните думи:  Ако можете, помагайте на другите. Ако не можете, поне внимавайте да не им навредите.“    

„Който вади нож, от нож умира.” Мат.25:25

 

Не казвай дума лоша или крива,

която човешки светове убива!

С нея бъдещето си ще отровиш!

Помисли! Преди да я изговориш!

 molitva

  „Щастливи са миротворците, защото ще бъдат наречени синове на Бога.” Матей 5:9

 

Разказът е включен в сборника с кратки разкази и съвременни притчи „Няма да е все така!..“

  

Автор: Валентин Начев  

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Силата на словото, книга от Валентин Начев цена и откъс …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.

 

 

Силният човек…

0000299150-article2  В древна източна притча се разказва за велик учител, който бил вече много стар, но въпреки възрастта му се носела славата, че може да победи всеки съперник.

Един ден, при него дошъл млад самонадеян воин, който също бил прочут с това, че никога не бил губил битка до този момент. Знаейки за репутацията на стария учител, дошъл, за да го разгроми и да се прослави още повече. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството.

Излезли на площада, изправили се един срещу друг и младежът веднага започнал да обижда стария учител. С часове правил всичко възможно, за да го провокира, заплюл го в лицето дори, но старецът останал невъзмутим. Накрая изтощеният воин се принудил да се оттегли.

Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова много обиди, учениците му го попитали:

– Учителю, как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?

– Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий остава подаръкът?

– На този, който го е донесъл. – отговорил един от учениците.

– Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят. – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.

***

 „Щастливи са миротворците, защото ще бъдат наречени синове на Бога.” Матей 5:9

***

Силният човек никога не воюва

и няма как да бъде победен!

Знае, че войната скъпо струва

и винаги живее без проблем. 

 

Този човек за нищо не тъгува.

Милост никога не проси.

Чест и уважение не си купува,

но винаги в себе си ги носи.

 

Силният човек живее без обида.

Не търси в никого вина!

Не се затваря като морска мида

и след най-обидните слова.

 

Силният човек не търси слава.

Не участва в никаква война.

Силният човек любов дарява.

И върши винаги добри дела!

 

Знае, че мирът е дар от Бога,

скрит в спокойното сърце.

За него няма никога тревога

и гняв с треперещи ръце!

 

Валентин Начев

Притчата е включена в сборника с кратки разкази и съвременни притчи „Няма да е все така!..“  

Автор Валентин Начев | Книжарници Хеликон

Няма да е все така – МОНТ ООД – Издателство-Валентин Начев …

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.

 „На книгата – с любов” в Регионална библиотека „Светослав …

Учениците от Професионалната гимназия по енергетика и минна промишленост „Христо Ботев” Ерина, Николай и Стоян от VІІІ „а” клас; Евгени от ІХ „а” клас и Мария и Калоян от Х „а” клас акцентираха върху творчеството на Здравка Евтимова, Гергана Лабова, Игор Гречко и Валентин Начев. Участниците в четенето, получиха подарък – химикали и рекламна листовка от домакините.

 

Бялата гълъбица

белый голубь-1        Посветено на белите гълъби и земните ангели, на всички майки и дъщери:  В една много популярна притча се разказва за малко бебе, на което дошъл редът, да се появи в нашия бял свят. В деня, в който трябвало да се роди, то отишло при Бог и попитало притеснено:

– Господи, аз съм толкова малко и беззащитно. Какво ще правя, как ще живея на Земята? Как ще се справям с всичките трудности там? Бог се усмихнал и отвърнал:

– Не се притеснявай, детето ми. Аз избрах най-добрия и най-верния сред всички ангели тук и ще го пратя при теб на Земята. Този ангел ще те очаква там с огромно вълнение и трепет да се появиш, а след това ще се грижи за теб и ще ти помага във всичко.

А бебето пак попитало:

– Но, Господи, аз не зная езика, който говорят хората на Земята. Как ще разбирам какво ми казват?

– И за това не се тревожи. Твоят ангел много внимателно и търпеливо ще те научи на техния език. Винаги ще ти говори с обич и нежност, ще те нарича с най-милите и ласкави думи,. Всяка вечер ще ти пее приспивни песни. И така ти много лесно и бързо ще научиш всичко…

Въпреки всичките тези уверения обаче, бебето пак не можело да преодолее притеснението и страховете си. И за пореден път попитало:

– Господи, тук всички говорят, че на Земята има много злини. Казват, че и хората там били лоши. А аз съм само едно мъничко бебе, как ще се справя с тях, как ще оцелея там?

– И за това съм помислил, детето ми… – отвърнал Бог. – Твоят ангел през цялото време ще се грижи за теб и ще те пази от всякакви опасности. Ще те закриля и брани дори с цената на собствения си живот. Така, че не се тревожи и за това…

В този момент се чул някакъв шум. Бог и бебето за миг притихнали, заслушали се и разбрали, че това са гласове от Земята. Което значело, че е време вече бебето да тръгва. Усещайки това, в последния миг бебето попитало:

– Господи, но ти не ми каза, как се казва моят ангел на Земята. Аз как ще го позная?

Бог се засмял и тихо отвърнал:

– Няма никакво значение, какво е името. Ти ще наричаш своя земен ангел… Мамо!

 – А как ще се върна отново при Теб в райския кът? – провикнало се за последно с отвъдния си глас уплашеното дете.

– Само с любов! Ангелът ще ти покаже верния път.

***

Бели гълъби красиви,

сънувам често през нощта,

а понякога и самодиви

и други приказни неща.

Бели гълъби красиви,

правят сякаш чудеса.

Чезнат в облаците сиви,

блестят сред ярка синева.

Поглеждай мила към небето

и ако видиш гълъб бял,

знай това е порив на сърцето,

към теб любима полетял!

Може да е грешница или девица,

стройна, буйна, млада хубавица.

Може да е мила грохнала старица,

но в жената има нежна бяла птица.

В жените са красивите неща.

Жената е майка или дъщеря.

Всяка жена е нечия любима.

И е прекрасно, че я има!

 

 Валентин Начев

Автор Валентин Начев | Книжарници Хеликон

***

И като се кръсти, Исус веднага излезе от водата; и, ето, отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него.“ Матей 3:16

Ако видите, че някой човек често поглежда към небето, бъдете убедени, че човекът със сигурност е гълъбар, соколар или може би е малко луд, а най-често е и трите в едно. – мисля си аз и бавно свалям очите си от синьото безкрайно небе. Отново с възхита поглеждам към есенната красота, която ме заобикаля от всички страни. Днес е един от онези прекрасни октомврийски дни с ярко слънце и синьо небе, в които е грехота да не си подариш една малка разходка в някоя многоцветна гора или поне в най-близкия градски парк. Гората ми е далече, но аз се разхождам в един от големите столични паркове. Алеята е покрита с мек килим от кафяви, бежови и златисто жълти листа, а пред очите ми постоянно прелитат ята от улични гълъби, които си търсят храна. Аз им се радвам и всеки път ги проследявам с поглед, но в един момент цялото ми внимание е насочено само към един едър сив гълъб и малко, най-вероятно около двегодишно момченце, които си играят на гоненица. Бащата на детето е отишъл доста далеч, напред по алеята и го вика, но момченцето въобще не го чува и тича с усмихнато лице и грейнали очи след наперения гълъб, който също се движи много бързо и обикаля в кръг, на метър разстояние от него. И двамата са погълнати изцяло от своята игра и нито момченцето обръща някакво внимание на своя татко, нито гълъбът се интересува от останалите гълъби, които непрекъснато кацат или прелитат край тях. Ей това се казва напълно да се отдадеш на настоящия момент. Всички сме били такива, когато сме били деца, а после уж ставаме по-умни, но вече сме хора, които сякаш живеят без сърца! – казах си наум аз и се замислих за моята любов към гълъбите, която сигурно се бе пробудила в душата ми, когато съм бил точно на годините на момченцето, което тичаше сега пред мен. Да, още от тогава много обичам гълъбите, откакто се помня и никога няма да забравя площада в родния ми град, който винаги беше пълен с много питомни и изключително красиви гълъби. Отглеждаше ги някакъв мъж, който живееше наблизо, почти до самия площад, а птиците бяха с най-различни шарки и цветове, но имаше и няколко чисто бели, които ми бяха най-любими и всеки път не можех да откъсна очите си от тях. Толкова бяха чисти и красиви, направо Божествени и аз всеки път си представях, че те са белите ангели, за които често ми говореше моята баба. Много ми се искаше и аз да имам само две такива бели птици, но моят татко категорично ми отказа и с подигравателен тон ми заяви, че само глупавите хора се занимавали с отглеждането на птици и животни, които няма да бъдат изядени от тях. Така преживях следващите няколко години без да имам собствени гълъби. Останах си само с моя силен копнеж, но често си мислех за тях, понякога ги сънувах и вярвах, че все някога, независимо кога ще имам и аз своите бели ангелски птици.

– Обръщам се само към момчетата! – каза една сутрин учителят ни по физическо възпитание, когато бях в пети клас. – Трябват ми няколко момчета, с които довечера, по тъмно ще хванем, колкото се може повече гълъби от тавана на училището. Има ли доброволци? – попита той.

– Да! – веднага пръв извиках аз. –  Да!.. – извикаха още няколко момчета, след мен и всички се събрахме на куп около учителя.

– Добре, довечера ще ви чакам в двора на училището! Всеки да си облече някакви стари дрехи, че на тавана сигурно ще е доста мръсно и прашно. Носете си фенерче и един здрав кашон с няколко малки отвора, в който да се поберат поне десетина гълъба, които ще пуснете, когато ви дам знак, по време на утрешната ни манифестация за 24-ти май. Разбрахме ли се? Всичко ясно ли? – попита ни най-накрая усмихнатият ни учител.

– Да! – отговорихме му в един глас ние и с голямо нетърпение зачакахме да настъпи часът на вечерното ни приключение.

Вечерта се качихме в тъмния училищен таван, който беше пълен със стотици улични гълъби. Имаше и много гнезда с голи малки или по-големи пилета, които имаха вече пера, имаше и такива с все още неизлюпени бели яйца. Аз обиколих големия таван няколко пъти с надеждата, че ще открия някой бял гълъб. но не можах да намеря нито един и напълних кашона си с десет птици, които бяха само със сиво-черен цвят или имаха съвсем малки шарки от бели пера. Вече бях готов с изпълнението на поставената от учителя задача, но точно когато тръгнах да слизам от прашния мръсен таван, нещо падна върху буйните ми черни къдрици и аз веднага го сграбчих инстинктивно с дясната си ръка. Малко се изплаших и бях готов веднага да го тресна с всичката си сила в пода на тавана, но нещото издаде един много тих, тънък и писклив звук и ръката ми сякаш сама замръзна на място. Осветих го и видях, че е малко пиле. Беше почти голо. Неприятно за гледане, даже ми беше доста гнусно. Не бях пипал подобно нещо до този момент. Какво да го правя? Бях много объркан и реших, че ще го оставя върху тъмния и хладен под, но усетих или по-точно почувствах гласът на живота в крехкото телце, ритъмът на сърцето му, което пулсираше в моята ръка. В крайна сметка го взех и го настаних в една кутия от обувки, която намерих в нашето мазе. Оставих го там, върху кашона с десетте гълъба и отидох при един стар гълъбар, който ми обясни, че ще трябва да го храня през първите няколко дни със специална каша, която ще му давам с капкомер.

– После ще му пъхаш в човката накиснати във вода пшеничени зърна, след три седмици вече ще започне да се храни само, а след четвъртата знаеш ли какво ще се случи? – попитаме усмихнатият старец.

– Какво? – погледнах го учудено.

– Ще започне да лети и пак ще ти кацне върху главата, глупчо! – засмя се с глас старецът и ми подаде един книжен плик със зърна, преди да ме изпрати до входната врата на неговия двор.

– Толкова ли бързо растат? – попитах го недоверчиво аз.

– Ще видиш! – усмихна се пак старецът и ми махна с ръка за довиждане. Махнах му и аз, а после бързо се запътих към нашето мазе, за да изпълня неговите заръки.

Всеки ден най-стриктно ги изпълнявах и след четвъртата седмица наистина вече имах един свой летящ гълъб. Стана много едър и голям. Реших, че е мъжки и не знам защо, но го нарекох Пенчо. Най-красивият на света! Нищо, че не беше бял, а светло сив с по две черни ленти върху силните си крила, с които все по-често създаваше мощни въздушни урагани в тясното мазе. Трябваше да го преместя на балкона и за целта му приготвих нова къща от един стар дървен сандък. После се наложи да проведа една доста дълга война с двамата ми родители. Баща ми сравнително бързо капитулира, пръв, но майка ми не се предаде лесно. Словесната ми война с нея продължи цяла седмица, но в крайна сметка аз я победих и Пенчо си заживя свободно и безгрижно на нашия балкон, а пък аз всеки ден почиствах неговите птичи поразии. Той пък ми се отблагодаряваше с безкрайна преданост и неописуема любов. Щом чуеше моя глас, когато играех с другите деца навън, гълъбът веднага се спускаше от балкона и кацаше на моето рамо. После ме следваше непрестанно и навсякъде, а останалите деца тайно или явно ми завиждаха за нестандартния домашен любимец, който бе неотлъчно до мен или върху мен по време на всичките ми игри. С него прекарах може би най-вълнуващото си детско лято, в което двамата постоянно заедно попадахме в много интересни, а често и доста странни или комични ситуации. През това лято често сядахме с момчета върху зелената трева, в градинката пред нашия блок, за да играем на карти, а Пенчо ни кацаше върху картите, кълвеше ги, постоянно пречеше на играта и се налагаше винаги да го държа в едната си ръка.

– Защо си хванал този гълъб? Веднага го пусни! – скара ми се една съседка, която минаваше край нас. Жената беше учителка по математика в гимназията и всичките гимназисти се оплакваха от нейното изключително строго отношение към тях. – Чули ме какво ти казах? – извика още по-строго спрялата жена.

– Да! Пускам го. – отговорих й аз и хвърлих гълъба към небето, но той направи един съвсем къс полет и отново кацна до мен.

– Какво си му направил? Защо не отлита? – още повече се ядоса жената.

– Нищо не съм му направил, само му дадох част от сърцето си! – защитих се с усмивка аз, но тя не ме разбра.

– Не ми говори глупости! Сигурно си го завързал с рибарско влакно. Сега сама ще видя какво си направил! – закани ми се строгата учителка и веднага се наведе към гълъба с протегнатите си напред ръце, но Пенчо изгука сърдито с учудващо дебел глас, после я плесна гневно с едното си крило по дясната ръка и в същия миг отлетя към покрива на най-високата съседна сграда, а онемялата математичка успя само да го проследи с опулените си очи. – Странна птица! – тихо промълви след кратка пауза учудената жена и отново тръгна по пътя си напред.

– Видяхте ли, че съм го завързал само със сърцето си! – извиках след нея аз, но тя не каза нищо, нито се обърна.

– Ха!.. Нищо не разбра! Горката жена! – засмя се едно от момчетата, останалите го последваха, а на мен изведнъж ми стана тъжно за строгата учителка.

– Стига бе! Не се хилете! – скарах им се аз със сериозен глас и в същия момент се сетих за прекрасните разкази на Йордан Йовков. – Може би щеше да ме разбере ако беше преподавател по литература, но тя е математичка.

– И какво като е математичка?

– Явно всичко в живота й е само математика!

– Как така? Това живот ли е? Само цифри и сметки!

– Наистина не е живот, но вече съм се убедил, че на по-голямата част от възрастните хора животът им е точно такъв: Никога да нямаш весело сърце, с леки моменти като малко перце, а само обувки с оловни подметки и скучен живот с цифри и сметки!

Хайде играй! Не се прави на поет! – смъмри ме моят партньор. – Оставете намира жената!

– Пак ще съм пас и ти си наред. – отговорих му аз и подновихме играта.

***

– Хей, хора! Къде изчезна гълъбът? – извика след малко едно от момчетата и аз веднага скочих на крака. Внимателно започнах да оглеждам покривите на околните сгради.

– Ей го, там е. – успокоих се след минута и го посочих.

– Къде е? Къде? – изправиха се и останалите момчета.

– Ей там е, върху покрива на универсалния магазин. Видяхте ли го?

– А… Да! Ето го. Онзи е, нали? Едрият гълъб, който се върти като пумпал около някакъв друг по-дребен гълъб. Той е. Нали? – сочеха го с пръсти и ме питаха един през друг приятелите ми.

– Точно така. Гълъбът, който се върти е той. Това е нашият Пенчо. Гордостта на махалата! – отговорих им с категоричен глас.

– Но защо се върти така? Да не би да е полудял? – учудено повдигна раменете си едно от момчетата.

– Защото по този начин ухажва гълъбицата, около която се върти. – с важно изражение му демонстрирах гълъбарските си познания. – Това е лудостта на любовта, приятел. Полудял е от любов и хормоните, които са започнали да бушуват в него го карат да се върти така. Сигурно и ти ще започнеш да се въртиш като него в скоро време, когато някое от момичетата в училище ще ти завърти главата.

– Да бе, ще ми я завърти друг път! – не се съгласи с прогнозата ми моят приятел. – Може да се случи и обратният вариант, аз да завъртя нейната глава и девойката да е тази, която ще се завърти около мен. Русото Ленче, което живееше на първия етаж в нашия блок не се ли въртя цели три години около теб, горкото?

– Така е! Прав си! Напълно е възможно и това да се случи. В света на птиците и животните си има неписани природни закони и правила, които се спазват от всичките му обитатели, но в света на хората отдавна всичко е тотално объркано или обърнато с краката нагоре. А за Ленчето съм благодарен на съдбата, че ме отърва от нея! Добре, че техните решиха да се преместят, за да живеят в София. Иначе може би щях да съм вече женен мъж. В пети клас! Представяте ли си?  – пошегувах се накрая, но честно да си кажа по едно време наистина се бях притеснил.

Русата ми съседка беше с една година по-малка от мен и всеки ден ме чакаше пред нас или пред училището, за да ме хване под ръка и не ме изпускаше за секунда по целия път. Всеки божи ден! Хората ни гледаха любопитно и повечето ни се смееха съвсем открито, другите се усмихваха под мустак, а пък аз си умирах от срам, но от друга страна си признавам, че харесвах момичето и ми беше приятно да бъда с нея. Малък бях все още за подобно обвързване, но се оказа, че гълъбът ми беше вече съвсем пораснал и узрял за продължаването на своя род. Сивата гълъбица първоначално се пресели на нашия балкон, но си остана много страхлива и при всяко отваряне на балконската врата моментално излиташе от гнездо, което си направиха от изсъхнали треви и тънки клечки в стария дървен сандък. Пенчо веднага отлиташе след нея и с всеки изминал ден изчезваха за все по-дълго време. В един момент дивачката съвсем изчезна, а мъжкият гълъб се появяваше само в ранното утро или късно вечер и аз разбрах, че сивата гълъбица бе снесла яйцата си в друго гнездо. Сандъкът на балкона опустя, но всички прекрасни преживявания по отглеждането на първия ми гълъб си останаха в моето съзнание. Първоначално често тъгувах за него, но след няколко дни прочетох една книга от американския писател Джек Лондон, която се казваше „Дивото зове“ и тя ме избави от моята тъга. Голямо нещо са книгите! – си казах тогава и за кратко време изчетох всички книги, които успях да намеря от този голям автор, който основно сякаш беше писал за малките хора и животни, които в края на разказите му придобиваха огромна мощ и сила. Може би и аз пораснах и станах по-голям след това голямо четене, но се връщам отново на темата за гълъбите. След два месеца, когато почти бях спрял да си мисля за каквито и да са гълъби, в града ни пристигна един от пътуващите циркове, в който по-голямата част от номерата се изпълняваха от дресирани животни и аз се влюбих от пръв поглед в наперените бели гълъби, които бяха с огромни разперени опашки. Твърдо реших, че в най-кратко време ще се сдобия  поне с един чифт от тези прекрасни птици и веднага разпитах за тях всичките ми познати гълъбари, но се оказа, че в нашия град никой не отглеждаше такива гълъби. Поне разбрах, че се наричат паунови гълъби, но не били добри летци, по-трудно се били размножавали, а и цената им била по-висока. Трябваше да ги купя от животинския пазар в близкия столичен град, но никой от двамата ми родители нямаше да ми даде никакви пари за такава покупка. Голям проблем! Но веднага си казах, че този, който побеждава, никога не се предава и бързо измислих начина, по който да си набавя необходимите ми парични средства. Направих си капан за лов на гълъби и с него през цялата зима ловях по-красивите улични гълъби, които веднага продавах на запалените момчета от моето училище за няколко стотинки или пък за някой по-дребен лев. Така в началото на пролетта си купих първите два гълъба, за които толкова дълго си бях мечтал. Женската бе чисто бяла, с ангелска красота, а цветът на мъжкия беше червеникаво кафяв, но и той бе прекрасен. Едър и силен мъжкар, който приличаше на паун, но стъпваше по-наперено и от най-расовия жребец на света. Веднага ги отнесох на село, при родителите на моята майка и заедно с дядо, бързо измайсторихме един нов дом за красивото птиче семейство.

– Дядо! Знам, че си имаш много ангажименти, но до края на учебната ни година те назначавам за старши гълъбар. – рекох му шеговито аз, след като затворихме птиците в гълъбарника.

– Приемам с радост новата си длъжност! – съгласи се веднага дядо ми и се усмихна щастливо, по детски с грейналите си очи. Направо ми изглеждаше така, сякаш че и на него се бе изпълнила една от най-дългоочакваните детски мечти. – Ще ги пуснем от гълъбарника, чак когато женската снесе първото си яйце. Чули?

– Добре! – съгласих се аз и бързо се оправих, за да хвана автобуса за града. Трябваше да ходя на училище, а ми се искаше през целия ден да наблюдавам новите си птици.

После всяка събота и неделя бях там. При райските си гълъби. И едва дочаках края на учебната година. Веднага грабнах сака с багажа за село, който ми бе приготвен още преди десет дни и хукнах към близката автогара.

– Как са гълъбите, бабо? – попитах от далеч баба ми, която обръщаше окосена трева за сушене на улицата пред нашия двор.

– Не знам как са гълъбите, чедо, но аз не съм добре! – ядовито ми отговори тя.

– Какво ти е, бабо? – погледнах я учудено. Изглеждаше ми съвсем здрава и силна.

– Онова, дъртото се вдетини повече и от теб по тия гълъби и през половин час се занимава с тях.

– А това ли било. Сега ще се оправят нещата! – обещах и аз и побързах да вляза в двора. Бутнах селската широка порта и гледам на среща ми дядо. Покатерил се върху дървената стълба и тихо наблюдава какво се случва в къщата на гълъбите.

– Снесла е! Гълъбицата е снесла първото си яйце! Да ги пускам ли? – радостно извика той, щом ме видя.

– Пускай ги! Нека да се раздвижат. Нека да полетят. – веднага се съгласих и вперих очите си в трепетно очакване, а дядо отвори малката вратичка на гълъбарника.

Пръв излезе мъжкият и моментално отлетя върху покрива на къщата. След него се показа и гълъбицата, но не го последва веднага. Първо кацна и за известно време си остана върху гълъбарника. Предпазливо се заоглежда на всички страни, като най-често поглеждаше към ярко синьото, чисто небе, а дядо слезе от стълбата и застана до мен.

– Ей това се казва ангелска красота, сине! Заради нея си заслужава да живее и да я гледа сто години човекът. Само заради нея съм благодарен, че съм жив, а още колко други прекрасни неща са видели очите ми! Ти ще видиш повече от мен. Много повече. И никога не забравяй, че безкрайно щедър е нашият Бог! Винаги я търси, радвай се на красотата! Чули?

– Чух, дядо! Чух! – поклатих главата си в знак на съгласие. В същия миг, сякаш за да ни покаже, че и той е съгласен с дядовите думи мъжкият гълъб силно загука от покрива над нас, а гълъбицата щом го чу, плесна силно с белите си ангелски криле и полетя към него. И тъкмо преди да кацне върху билото на покрива една черна сянка се стрелна като куршум над нашите глави.

– Ястреб!.. – извика дядо с притеснен глас и плесна силно с ръце, но тъмната граблива птица мигом сграбчи бялата гълъбица и бързо я отнесе към високата борова гора.

– Ужас! Дядо, той я отнесе! – сграбчих машинално буйните си черни къдрици и от очите ми потекоха огромни сълзи.

– Отнесе я, синко! Нищо не можем да направим. Няма как да я спасим! Край! Такъв е животът! Недей да плачеш! Не се ядосвай! – бащински ме прегърна старецът.

– Какъв живот? Ястребът ще я изяде!

– Такива са ястребите. Хищници са! Така ги е създала природата, да се хранят с други птици и по-дребни животинки. Но и те са част от големия кръговрат на живота.

– Какъв кръговрат? Какви ги говориш, дядо? – продължавах да плача аз.

– Първо искам да се успокоиш! Спри да плачеш и ще ти разкажа.

– Добре! – тежко въздъхнах аз, а после избърсах очите си и погледнах в неговите. Разбрах, че беше плакал и той.  Нищо не му казах за това, но ми стана някак си по-леко на душата от неговата проява на съпричастност.

– Всички живи същества се хранят с някакви други живи същества, а човекът се храни с всичко и няма по-голям хищник от него.

– Не е вярно, дядо! Гълъбите не се хранят със живи същества, а само със житни или  други малки зърна.

– Зърната също са живи, синко и гълъбите ги убиват, когато ги изяждат, така както ястребът убива и изяжда тях, а когато ястребът умре тялото му се разлага в почвата и се превръща в храна за житните зърна. Това е големият кръговрат на живота, за който ти споменах преди малко.

– Наистина ли са живи зърната? – попитах го вече с много по-спокоен глас.

– Наистина! Вземи две шепи от зърната за гълъбите и ела да видиш какво ще направя с тях. – нежно ме погали по главата дядо и аз бързо изтичах до хамбара.

После сложихме половината от зърната в един буркан с малко вода и го прибрахме в един долап, а другата половина ги засадихме в градината на двора. След няколко дни видях, че всички зърна бяха покълнали и аз още повече се успокоих, а когато дядо ми даде и пари, за да си купя нова бяла гълъбица, съвсем ми светна на детската душица. Забравих черния миг и лошия ястреб пакостник. Отново бях щастлив! Чувствах се добре! И летях с гълъбите бели, чак до седмото небе!                 

Разказът е включен в сборника с кратки разкази и съвременни притчи „Няма да е все така!..“  

Няма да е все така | Книжарници Хеликон

Автор Валентин Начев | Книжарници Хеликон

Силата на словото. Съвременни притчи от Валентин Начев | ISBN …

Къде се ражда любовта? Притчи от Валентин Начев …

Един от нас споделя… : Споделено от Валентин Начев

Снимки: „Аз обичам да чета“ в ПГ „Стефан Караджа“ Elhovo.news …

„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от  Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.

През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират ученици и учители, които обичат книгите. Сред авторите, които се четат са Валентин Начев, Хорхе Букай, Полет Буржоа, Л. Дж. Смит, Иво Иванов, Уилям Сароян, Йордан Йовков и др. Поради големия интерес, инициативата ще продължи и през месец април.

Добре дошли са всички, които искат да четат на глас, да споделят разказ или откъс от книга, които са ги впечатлили или просто да послушат, докато другите четат.