Кой съм аз? Често, още от най-ранна възраст съм си задавал този вечен въпрос и в един момент сам си отговорих: „Помисли, какво се случва, когато духът (животът) напуска тялото? Къде е изворът на живота? Спомни си, че принципите на вселената живеят вътре в теб. Кой си ти? Къде си? Къде се намираш ти самият, когато гледаш ръката си и казваш: ”Гледам моята ръка”. Виждаш ръката си, а ти къде си в този момент? От къде я гледаш? Ако я няма тази ръка, ще те има ли теб? Ако го няма цялото ти тяло, какво ще се случи с теб? Кое те тревожи и от какво се боиш? Помисли, дали си тяло, дух или нещо друго? От къде си дошъл? Къде ще отидеш? В Светото писание е написано: „Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои“ (Йоан 14:27). Кога ще разбереш, че си се намерил? Когато не се смущава сърцето ти. Когато почувстваш, че изпитваш в себе си едно безкористно чувство на покой. Когато запазваш вътрешния си мир при всякакви обстоятелства и проявяваш разбиране, търпение, състрадание, щедрост, любов и благодарност. Когато има в твоята глава само светли мисли! Толкова чисти и светли, че около нея да засияе ореолът на святост, с който често са изобразявани светците в традиционната християнска иконография. Думата светец произхожда от гръцката дума „άγιος“, означаваща „свети“ или „светец“ и в Новия Завет на Светото Писание с тази дума са описани последователите на Иисус Христос. Ако поискаш и светец можеш да станеш. Да, наистина можеш! Можеш да бъдеш истински християнин.“ Знам, че все още макар и малко, но все пак мнозина са онези, които са се намерили. Мисля, че и аз съм един от тях или поне много се старая да бъда и се моля от сърце всеки да се намери!
***
Кой ни създава
и кой ни наказва,
в суровата зима
или летния пек?
Какво е зараза
и как животът е празен,
дори и след някой,
грандиозен успех?
Пред кого се показва
и как се доказва,
егото подло,
на всеки човек?
Как е тревожно,
на всеки от нас,
пред решение сложно,
в най-важния час?
Как се тревожи,
всеки човек,
нещо да може,
да има успех?
Всеки от нас,
оттук си отива,
а иска живот,
вечен да има.
Вечният живот,
има го вече,
но страхът ни, с юзда,
държи ни далече.
Неосъзнатият страх,
ни прави недоволни,
първо критични,
след време и болни.
А уж, всеки иска
да е здрав и богат,
но за чужди успехи,
се пука от яд.
Иска да има,
спокоен нрав,
но често проклина
и дави го гняв.
Иска да бъде,
голям и велик,
но безразсъдно плюе,
в чуждия лик.
А мъдрите хора,
говорят от векове,
че вечността се постига,
когато егото ни умре.
Че за всеки е възможно,
вечно да блести,
когато друго няма
и всичко, си Ти!
Такъв е Животът,
само Един е
и не е, в Мое,
нито е, в Ние!
Валентин Начев
За да разберете точно какво съм имал предвид с думите: Мое и Ние, прочетете няколко текста от книгата на Екхарт Толе. Нова Земя / Пробуждане за целта на вашия живот, която горещо препоръчвам на всеки духовен търсач: „Думата „аз“ въплъщава най-голямата грешка и най-дълбоката истина — в зависимост от това как се използва. В общоприетата употреба, тя не само е една от най-често употребяваните думи (заедно със свързаните с нея думи: „мен“, „ме“, „ми“, „мой“), но също и една от най-подвеждащите. В нормалната всекидневна употреба „аз“ въплъщава изначалната грешка, погрешното възприемане на това кой сте, илюзорното усещане за идентичност. Тоест егото. Илюзорното усещане за аза е това, което Айнщайн — а той е имал дълбоки прозрения не само за естеството на пространството и времето, — нарича „оптическа илюзия на съзнанието“. Този илюзорен аз става основата за всички по-нататъшни погрешни интерпретации на действителността, на мисловните процеси, на взаимодействията и отношенията между хората. Вашата действителност става отражение на изначалната илюзия.
Добрата новина е: ако сте в състояние да разпознаете илюзията като илюзия, тя се разпада. Осъзнаването на илюзията е и нейният край. Оцеляването й зависи от това дали ще я приемете погрешно за действителност. Като видите кой не сте, действителността на това кой сте възниква от само себе си.
***
Съществуват много разкази за хора, които са преживели възникващото ново измерение на съзнанието, след като в даден момент от живота им ги е сполетяла трагична загуба. Някои от тях изгубват всичките си притежания, други — деца или съпруг (съпруга), обществено положение, репутация, физическите си способности. При някои случаи, например бедствие от един или друг вид, или война, те изгубват всичко едновременно и откриват, че нямат „нищо“. Бихме могли да наречем това „гранична ситуация“, С каквото и да са се отъждествявали те, от каквото и да е произтичало усещането им за себе си, то им е било отнето. И в един момент, внезапно и необяснимо, мъката или силният страх, първоначално изпитван от тях, отстъпва пред свещеното усещане за Присъствието, един дълбок покой и ведрина, пълна освободеност от страха. Това явление трябва да е било познато на свети Павел, който използва израза: „и Божият мир, който надвишава всеки ум…“.
Наистина това е мир, който надхвърля всяко разбиране, и хората, които са го преживели, се питат: въпреки това, как е възможно да изпитвам такъв покой?
Отговорът е прост — след като веднъж осъзнаете какво е егото и как действа то. Когато формите, с които сте се отъждествявали и които са ви давали усещането ви за аз, се разпаднат или са ви отнети, това води до разпадане на егото, тъй като егото е отъждествяване с формите. И когато вече няма нищо, с което да се отъждествявате, тогава кой сте вие? Когато формите около вас умират, или пък вашата собствена смърт приближава, усещането ви за Битийността, за „Аз съм“, се освобождава от обвързаността си с формата: духът се освобождава от затвора си в материята. Вие осъзнавате същностната си идентичност като непритежаваща форма, като всепроникващо Присъствие, като Битие, предхождащо всички форми, всички отъждествявания. Осъзнавате истинската си идентичност като самото съзнание, а не като това, с което съзнанието се е отъждествявало. Това е Божият мир. Върховната истина относно това, какво сте вие, не е „Аз съм това“ или „Аз съм онова“, а „Аз съм“.
Не всеки, който преживява голяма загуба, преживява и това пробуждане, това освобождаване от отъждествяването с формите. Някои незабавно създават у себе си силен умствен образ или мисловни форми, в които виждат себе си като жертва, било то на обстоятелствата, на други хора, на несправедливата съдба или на Бога. Те силно се отъждествяват с тази мисловна форма и с емоциите, които тя предизвиква, например гняв, негодувание, самосъжаление и т.н., и тя незабавно заема мястото на всички други отъждествявания, които са се разпаднали при загубата. С други думи, егото бързо си намира нова форма, фактът, че тази нова форма е дълбоко нещастна, не вълнува особено егото, стига тя да има идентичност, независимо дали е добра или лоша. Всъщност това ново его ще бъде по-сгъстено, по-сурово и по-непроницаемо от старото.
Винаги, когато се случи трагична загуба, човек или й се съпротивлява, или отстъпва пред нея. Някои хора се изпълват с горчивина или дълбоко негодувание: други — със състрадание, мъдрост и любов. Да отстъпите означава вътрешно да я приемете. Вие сте отворени за живота. Съпротивата означава вътрешно свиване, втвърдяване на черупката на егото. Вие се затваряте. Каквото и действие да предприемете в състояние на вътрешна съпротива (която можем да наречем „негативност“). Това ще увеличи външната ви съпротива, и Вселената не ще бъде на ваша страна, животът няма да ви помогне. Ако капаците на прозорците са затворени, слънчевата светлина няма да влиза в стаята. Когато вътрешно отстъпите, когато капитулирате, у вас се отваря ново измерение на съзнанието. И ако е възможно или необходимо да действате, действията ви ще бъдат в хармония с цялото и подкрепяни от творческа разумност, от необусловеното съзнание, с което се сливате в едно, когато сте вътрешно отворени към него. Обстоятелствата и хората се оказват готови да ви помогнат, да ви съдействат. Започват да стават съвпадения. А ако не е възможно да действате, тогава се отпускате във вътрешния покой, настъпващ с капитулацията. Отпускате се в ръцете на Бога.
***
Колко трудно е да живееш със себе си! Един от начините, чрез които егото се опитва да избегне неудовлетворителността на личностната азност, е като увеличи и укрепи себеусещането си, отъждествявайки се с някаква група — нация, политическа партия, корпорация, институция, секта, клуб, банда, футболен отбор.
В някои случаи личното его сякаш напълно се разпада, щом човек посвети живота си на изцяло неегоистичен труд за по-висшето благо на колектива — без да желае награди, признание или себевъзвеличаване. Какво облекчение е да се освободиш от ужасния товар на личното си его! Членовете на колектива се чувстват щастливи и осъществени, независимо от това колко усилно работят, независимо от жертвите, които правят. Като че ли са се издигнали над егото. Въпросът тук е: наистина ли са се освободили от егото, или то просто се е преобразувало — от лично е станало колективно его?
Колективното его споделя същите характеристики като личното его, например, потребността от конфликт и врагове, потребността от повече, потребността да си прав срещу другите, които грешат, и т.н. Рано или късно колективът ще влезе в конфликт с други колективи, тъй като несъзнателно го търси и се нуждае от противопоставяне, за да дефинира границите си и чрез това — идентичността си. И в този момент членовете му ще изпитат страданието, което неизбежно се носи на гребена на вълната на всяко мотивирано от егото действие. Възможно е в резултат да се пробудят и да осъзнаят, че на техния колектив е присъща значителна доза лудост.
Може да бъде болезнено — да се пробудиш и да осъзнаеш, че колективът, с който си се отъждествявал и за който си работил, всъщност е луд. Понякога се случва в този момент хора да се променят в негативна посока — да се изпълнят с цинизъм или горчивина и да започнат да отричат всички ценности. Това означава, че те набързо са усвоили друга система от убеждения — веднага, щом са осъзнали, че предишната е илюзорна и затова е рухнала. Те не се изправят лице в лице със смъртта на своето его, а бягат от него — и се въплъщават в ново, по-подходящо за новата им нагласа. Колективното его обикновено е по-несъзнателно от индивидите, които го съставляват. Така например, тълпите (които са временно колективни его-цялости) са способни да извършват жестокости, които нито един от техните членове не би извършил, ако е извън тълпата. Нерядко народите възприемат поведение, което, ако е поведение на индивида, незабавно би го освидетелствало като психопат…“
„Аз обичам да чета“ е инициатива на ученическия съвет в ПГ „Стефан Караджа“ гр.Елхово, организирана от Калина Иванова и Силвия Калчева – ученички от 10а клас и Надежда Георгиева, Михаил Карастоянов и Ира Недялкова – преподаватели в ПГ „Стефан Караджа“.
През месец март, в голямото междучасие, в кабинет №1 се събират уче
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
