– Според теб, нормално ли е някои от хората да не харесват своето име и да съжаляват, че не са ги нарекли с други имена? – попита ме веднъж една моя позната, която беше кръстена на своята баба и носеше едно от най-хубавите български имена.
– Разбира се, че не е нормално, а даже е и доста глупаво дори! – веднага й отговорих аз. – Не само, че не е нормално, а по-точно бих казал, че това е напълно безсмислено, но светът е пълен с хора, които не харесват не само името си, но и много неща във външния си вид, мястото, където или в което са се родили, а също така и всичко останало, което се е случило или се случва в техния живот.
– Може би си прав, че е глупаво, но аз наистина не харесвам моето име. Никога не съм го харесвала. Има и други неща, които не си харесвам, но тях няма да ти ги споменавам. – погледна ме жената с тъжни очи. – Ти нямаш ли подобни неща, които не си харесваш?
– Не! – отговорих й с категоричен тон.
– Това е невъзможно! Казваш ми, че винаги си харесвал всичко, което е свързано или е било част от теб, така ли? – с недоверчив поглед ме погледна младата жена.
– Не, някога имаше такова нещо и в моя живот. Бях на десет години, когато не си харесвах ушите, но в същото време бях и сравнително доволен, че не харесвах само тях. Сестра ми, която беше по-голяма с три години от мен не харесваше името си и още куп други обстоятелства, които бяха свързани с нейната важна особа и често страдаше и се тормозеше заради тях. За разлика от сестра ми, аз много харесвах името си, но не бях сигурен дали щях да съм толкова доволен ако ме бяха кръстили с някое от трите имена, които беше предложила моята кръстница на майка ми, след моето раждане.
– Няма да е, нито Георги, нито Никола(това са имената на двамата ми дядовци)! – рекла модерната ми кръстница и поднесла едно листче с три имена, пред очите на щастливата ми, но изтощена от раждането майка. – Стига с тези старовремски имена! Аз ти предлагам, да го кръстим на съветския космонавт Валери Биковски, това е най-модерното име сега, но ако то не ти харесва си избери едно от другите две имена. – майка ми погледнала изписаните имена, но не харесала, нито едно от тях и въздъхнала уморено:
– Щом ще е с модерно име, нека да е модерно, но да не е Валери, а да бъде Валентин.
– Но защо, Валери е много хубаво име? – ококорила се кръстницата.
– Защото като порасне и излезе на улицата, някои от децата веднага ще го нарекат Варели. Нали кофите, в които се събират битовите отпадъци сега се наричат варели за боклук, а знаеш, че винаги е имало такива деца, които много обичат да се присмиват на другите и да им кръщават разни подигравателни прякори. Валентин ще бъде и това е! – отговорила й с възможно най-категоричния си тон моята майка и ми дали името, което винаги съм си харесвал, но да се върнем отново на темата за ушите ми, които никак не си харесвах по онова време.
– Бабо, защо съм с такива уши? – попитах любимата си баба един ден, след поредното ми дълго взиране в тях, пред огледалото в коридора.
– Какво им е на ушите ти, чедо? – попита ме на свой ред учудената ми баба. – Уши, като уши.
– Виж, че долната им част е много дълга и стърчи настрани. Все едно, че съм си сложил някакви обеци. – измърморих аз.
– Нищо им няма на ушите ти! Важно е, че чуваш добре с тях и са си много добри, а другите глупости си ги избий от главата и ги забрави. Обичай ушите си и спри да ги зяпаш всеки ден в това огледало! – скастри ме баба ми със сериозен тон и продължи да се занимава с домакинските си дела.
– Но, бабо! Дали пък няма да се поизправят малко, когато стана по-голям? – не я оставях на мира аз с глупавите си детински въпроси.
– Ще се изправят, когато се изправят мислите в главата ти за тях. Я го виж ти, аз имам работа и на ушите си, а ти искаш цял ден да ме занимаваш с твоите уши. – ядоса се още повече баба ми и никога повече дума не каза за моите уши, но в крайна сметка отново се оказа права мъдрата жена.
– И какво се случи, че излезе права мъдрата ти баба? Като ги гледам, ушите ти са пак в същия си вид.
– Първо се случи това, че след известно време много от момичета в училище, започнаха да ме харесват, без да обръщат никакво внимание на моите уши, а по-късно, когато видях, че и просветленият Буда е точно с такива уши, направо се влюбих в ушите си.
– Ха, ха!.. Стига бе! – засмя се с глас жената. – Това за Буда си го измисли. Шега е, нали?
– Не е шега! Наистина ги обичам и много си ги харесвам сега. Прекрасни са! И твоето име е прекрасно! Какво ти пречи да го харесваш и обичаш, такова, каквото е? Нищо! Обикни го, още сега! На момента, направи го! – погледнах я настоятелно аз.
– Наистина не знам какво точно ми пречи и коя е причината, за да не го харесвам. – замисли се жената и лицето й придоби много сериозен вид.
– Аз знам!
– Какво?
– Пречат ти кривите ти мисли, както казваше на времето моята баба. Ясно е, че не си могла да избереш своето име, но отдавна само ти си тази, която във всеки миг избира какво да харесва и какво не. Само ти и никой друг! Нали? – попитах я накрая аз, а младата жена се замисли още по-сериозно.
– Да! Наистина съм аз и вече харесвам името си! Прекрасно е! – усмихна се отново младата жена.
Мили хора, усмихнете се и вие на всички неща, които не сте харесвали в живота си досега и колкото се може по-често си казвайте следната молитва: „Боже, дай ми сили спокойно да понеса това, което не мога да променя; Дай ми решителност да променя това, което мога да променя; Дай ми мъдрост да различа това, което мога да променя, от това, което не мога да променя.
Разказът е включен в сборника с кратки разкази и съвременни притчи „Няма да е все така!..“
***
Най-хубаво е да си вътрешно красив
и хич да не те вълнува външния прогрес,
ако не ти е нужен външен коректив,
на прекрасното ще даваш винаги превес.
Хубавият човек не е податлив на стрес,
смел е този, който не се плаши от нищо,
храбрият човек не знае какво е регрес
и за нищо никога не се ядосва излишно.
Това, към което имаме голям интерес,
в някой момент покоя ще ни вземе,
и всичко, което яко ни разстройва днес,
ще се окаже маловажно след време.
Всеки наш стремеж за светски прогрес,
в някой момент за нас е проблемен,
амбициозният човек е доста злочест,
когато от нещо е страстно обсебен.
Проблем е да си амбициозен и беден,
проблемно е да си богат и мързелив,
превъзходно е винаги да си потребен
и да правиш някого с нещо щастлив.
Най-хубаво е да си вътрешно красив,
а външно може всякак да изглеждаш,
по тоя начин застрахован си от срив
и даряваш на света утеха и надежда.
Стабилният човек е вътрешно красив
и никога не го е грижа как изглежда,
той превръща грозотата си в актив,
без и за секунда в нея да се вглежда.
Валентин Начев
Учениците от Професионалната гимназия по енергетика и минна промишленост „Христо Ботев” Ерина, Николай и Стоян от VІІІ „а” клас; Евгени от ІХ „а” клас и Мария и Калоян от Х „а” клас акцентираха върху творчеството на Здравка Евтимова, Гергана Лабова, Игор Гречко и Валентин Начев. Участниците в четенето, получиха подарък – химикали и рекламна листовка от домакините.
5.06.2019 г. – Във втората част на своето експозе, г-н Станев прочете „Притча за вълка единак“ от Валентин Начев, в която авторът по алегоричен …
Валентин Начев 